Постинг
13.10.2013 22:34 -
Поредното довиждане
Автор: liyana
Категория: Лични дневници
Прочетен: 1722 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 13.10.2013 22:36
Прочетен: 1722 Коментари: 1 Гласове:
6
Последна промяна: 13.10.2013 22:36
Поредното довиждане
Знам, спомням си, ти ми каза да не влагам емоция, но не можах. Такава съм си, вграждам частичка от себе си във всяко нещо, до което се докосна. Като удавникът за сламката съм се вкопчила за пореден път в НЕГО. Поредната любов - едва ли...Просто поредният, на когото ще искам да дам всичко, а той ще бъде достатъчно нехаен и далечен, за да не го приеме. Не исках да става така, не исках да съм тъжна, не мислех, че може да боли, мислех, че чувствата са изчезнали и няма да се появят, без тях ми беше по-лесно, губя се в спомени, намирам се, но всъщност липсвам и някак пуста е нощта.
Душата ми е пустиня, тънеща в забрава, изпепеляваща, жадна за сълзи, за пречистване, за оазис, за рай, за бродещ скитник, за приказка, за любов. За безброен път стоя на гарата и изпращам поредния влак, който няма да се върне. Мразя тази гара, мразя влаковете и теб те мразя, а най-много мразя себе си. Забравила съм какво е щастие, дефиницията на тази дума ми е чужда.
Искам да те обичам, но нещо ме спира, искам да започна приказката, но предвиждам как ще свърши и не, няма да е както всички приказки с щастлив край...Аз и ти не правим ние.
Изоставените релси, потеглящите влакове, които никога не се завръщат, рушащата се гара, самотният посетител в чакалнята, който винаги ще е там. Ще посреща, ще изпраща, ще се усмихва и ще плаче. Един живот на срещи и раздели, един живот изпълнен с радост и тъга...един живот на поредно здравей и поредно довиждане...
Знам, спомням си, ти ми каза да не влагам емоция, но не можах. Такава съм си, вграждам частичка от себе си във всяко нещо, до което се докосна. Като удавникът за сламката съм се вкопчила за пореден път в НЕГО. Поредната любов - едва ли...Просто поредният, на когото ще искам да дам всичко, а той ще бъде достатъчно нехаен и далечен, за да не го приеме. Не исках да става така, не исках да съм тъжна, не мислех, че може да боли, мислех, че чувствата са изчезнали и няма да се появят, без тях ми беше по-лесно, губя се в спомени, намирам се, но всъщност липсвам и някак пуста е нощта.
Душата ми е пустиня, тънеща в забрава, изпепеляваща, жадна за сълзи, за пречистване, за оазис, за рай, за бродещ скитник, за приказка, за любов. За безброен път стоя на гарата и изпращам поредния влак, който няма да се върне. Мразя тази гара, мразя влаковете и теб те мразя, а най-много мразя себе си. Забравила съм какво е щастие, дефиницията на тази дума ми е чужда.
Искам да те обичам, но нещо ме спира, искам да започна приказката, но предвиждам как ще свърши и не, няма да е както всички приказки с щастлив край...Аз и ти не правим ние.
Изоставените релси, потеглящите влакове, които никога не се завръщат, рушащата се гара, самотният посетител в чакалнята, който винаги ще е там. Ще посреща, ще изпраща, ще се усмихва и ще плаче. Един живот на срещи и раздели, един живот изпълнен с радост и тъга...един живот на поредно здравей и поредно довиждане...
